Неделя, 19.06.2011 г. Всичко започна така: намислихме да отидем на разходка в Странджа, но понеже беше часове преди лятното Слънцестоене, веднага реших да посетим светилището Бегликташ. Мястото е уникално, намира се в близост до резервата “Ропотамо”; същевременно, вървенето е съвсем малко и е много приятно под дърветата. Като завършек на една лежерна разходка щеше да бъде плаж в следобедните часове на деня.
by therazora123
Не се наемам да коментирам какво представлява Бегликташ. От позицията ми на съвременен човек, се чувствам толкова отдалечен от хората, построили и използвали това място, че разумът ми не може да даде “разумно” обяснение. Предполагам, че на това място са се извършвали неща, които много хора днес биха отхвърлили категорично. Въпреки това, мястото има притегателна сила.
Другото интересно нещо за което искам да разкажа, е природата около р. Ропотамо. Посещавал съм няколко пъти резервата – единият път беше известната “Разходка с лодка”, а вторият беше една разходка пеша през пролетта, където гората, изпълнена с жужащи насекоми и цъфнали цветя, наистина ни зареди с енергия.
С такива нагласи се отправих, поне аз, за поредната обилколка, а предполагам, че и другите участници са били накарани да повярват в скромните ми намерения.
Всъщност, нещо отвътре не ми даваше мира всеки път когато съм поглеждал на картата, как се редуват заливи и носове по южното ни черноморие и този тайнствен Маслен нос… поне аз така си мислех, че се нарича ивицата земя; този полуостров който във формата на петзъбец се врязва в морето, между залива Св. Параскева и устието на р. Ропотамо.
Не след дълго шофиране от гр. Бургас, се озовахме на изходната точка – паркинга при Бегликташ. Достигането става през гр. Приморско – веднага след караулката пътят се разделя на три ленти, средната и лявата леко завиват на ляво и там има светофар – държи се средната. Веднага след светофара, отляво има хотели. Вие ще видите хотел “Аркадия” и това е отбивката за Бегликташ и резерват “Ропотамо”. Улицата е “Иглика”, има и табелка, скрита в листата на крайпътно дърво, означаваща тракийското светилище Бегликташ (по пътя има още две подобни табелки). Оттам – само направо (т.е. нагоре), минава се покрай “Гранд хотел Приморско”, Северния плаж, конна база “Перла” и нагоре, нагоре…
Така или иначе разгледахме Бегликташ, правихме си снимки, обядваме (носехме си) под дърветата и бяхме готови за плаж. И как се появи идеята, не да се върнем към Приморско, а да продължим до края на асфалтовия път, който води до устието на река Ропотамо, не знам точно.
Хм, не знам, по-скоро не си спомням със сигурност, но най-вероятно, аз им го предложих, защото асфалтът не свършва до Бегликташ, а продължава по-натам. Трябваше да има нещо (интересно) – не знаех, че това е пътят към резервата.
Добро начало
Сега, какъв е проблемът с резерват “Ропотамо”? Проблемът е, че има грешка. От една страна, хем има невероятни табелки, илюстриращи някои от животните и растенията, които могат да се видят, хем табелите с пътеките са два вида (с различна информация), хем няма абсолютно никаква маркировка по самите пътеки. И това не е мой проблем, само, защото ние се загубихме. При второто ми идване в резервата, ясно видях надпис (по-късно изтрит?), надраскан с химикалка върху една от табелите, относно маршрута “зал. Св. Параскева” – “Не ходете! Опасност от изгубване.”
Вие се намирате тук. - "Опасност от изгубване!"; с малката червена точка е отбелязан Информационен център резерват "Ропотамо"
розово - пътеката до Бегликташ; пътеки 6 и 7 липсват, защото не са проверени; с червена чертичка е отбелязана бариерата
Продължихме по асфалтовия път, който се спуска надолу и всъщност продължи много кратко, тъй като има поставена бариера и по-нататък не може да се продължи с автомобил. Тук има място за паркиране. Това е входът към резервата.
Внимание! Това е резерват – защитена територия, където човешката дейност трябва да е силно ограничена. Човекът е един от милионите видове, които населяват земята, но единственият вид, който отделя неразградими отпадъци в околната среда (и го прави с удоволствие и/или с липса на умисъл). Моля, не изхвърляйте опаковките от вашата храна, вода, цигари, снаксове, кроасани, солети, мокри кърпички и други сред природата. Да, мястото е прекрасно, но ако за пет години минат 20 хиляди души да разгледат резервата и заедно с възхищението си, оставят и 25 хиляди опаковки, вече няма да е толкова прекрасно.
Време е за виц, по действителен случай:
“Природозащитник: – Забелязахме, че на вашия покрив има коте покачено – трябва да го спасим! Живущ: – Мда, има, и три нощи не можах да спя от него! Няма ли да е по-добре, хубаво да затворим там, и то само ще си умре. Природозащитник: -Е, няма ли да ви мирише?!..”
Между другото глобата от 5 000 лева съвсем не е шега работа. Не се учудвайте да срещнете гранична полиция в резервата – те имат ключ от бариерата… Отклоняването от пътеките си е на ваша отговорност, нищо, че разрешеният маршрут до залива Св. Параскева не е обозначен с маркировка (поне отклонението да беше!).
Та да продължа с разказа си. От голяма табела разбрахме, че навлизаме в границите на резерват Ропотамо. Видяхме, че има пътеки до устието на реката или до някакво заливче. Взехме решение да си направим плажа не в Приморско, а тук (грешка, плажуването е забранено). Оставихме автомобила край бариерата и всички понечиха да вземат плажни чанти, чадъри и глупости, но нещо ме жегна в главата и аз настоях никой да не взема чанти, за носене в ръце, а само най важното, което да съберем в моята раница. Взехме вода и потеглихме. Върви се около половин километър по асфалт. Има две интересни табели, разказващи за муфлона (вид овца) и елена лопатар и сръндака. Не знаех, че имало отделен вид животно, което се казва сръндак, все си мислех, че сърна е женската на елена и няма рога. То се оказа, че сърна е женската на сръндака (той си има рога), и името е логично, но тогава, как се казва женската на елена лопатар, например? Не мога да си отговоря. Може би пише в Уикипедия.
И стигнахме до “вие се намирате тук” на горната снимка. Сега, както обикновено правя (оправдавам се), да поясня, че въпреки моето настояване да дойдем до тук, всички заедно решихме да изберем пътя за зал. Св. Параскева. На мене лично ми прозвуча по скучно дестинацията “устие на р. Ропотамо” (чувството ми понякога не ме лъже) и дружно поехме отбивката от асфалтовия път.
В резерватите човешката дейност е сведена до минимум. Падналото дърво не се отсртанява.
Много весело потръгна. Само дето се загубихме. Е, нищо лошо не се е случило. Да се изгубиш в средата на лятото на красиво място и да извървиш десет километра, вместо три не е кой знае какво. Единственото неприятно нещо беше, че групата ни беше разнородна и съответно, на някои участници им дойде малко в повече вървенето.
За да не се загубите и вие, реших да разясня къде е отбивката за този вече много известен залив.
отбивката е надясно 50-60 метра след голямата поляна в началото
Ето как изглежда наживо:
отдалече
... и от близо посоката към зал. Св. Параскева
Ние обаче твърдо уверени крачехме по утъпкания път. Ясно се вижда, че това е пътят вляво; логично. Този маршрут пресича целия ми любим полустров, така че аз водех моите приятели на дълга разходка… без плаж. Нямаше нито изкачвания, нито спускания, само равно трасе. Изневиделица, както вървяхме и говорехме на висок глас, подплашени от нас, се втурнаха отляво две женски на елена лопатар. Какви красиви създания! Истински! При другото ми идване, все ми се привиждаха отнякъде да изкачат полу-човек – полу-елен-лопатар.
В гората беше много приятно – леко прохладно и тихо.
... и много уютно - с естествен килим от мъх.
Вървяхме си безгрижно и най-накрая гората просветна, дърветата се разредиха, чухме шум от вълни и ни замириса на моренце – каква красота:
В далечината - Маслен нос
Пътят, по който през цялото време бяхме следили дири от джип, изведнъж изчезнаха, оставяйки само малко смачкани шишета от минерална вода и една “инкрустирана” в земята кутийка от бира. Продължаваше обаче едва видима пътечка, слизайки вече по-стръмно надолу насред високи треви и малко шубраци. Вятърът ни заблъска. Бяхме излязли на нос. Нямаше никакъв залив. Само сурова красива пустош.
Вятърът вдигаше пръски морска пяна високо до върха на скалите
Сурова красива пустош
Някои от малката ни група бяха с поотмаляли крака, а други - не съвсем.
Трябваше да се връщаме, вече беше следобяд и нямахме време за размотаване, а и освен да запечатаме чувството на самотен недокоснат бряг, не ни оставаше друго.
Навръщане вървяхме с по-стегната походка и по-мълчаливо. Някъде по пътя водата ни свърши. С последни сили се добрахме до автомобила. Бяхме поуморени. Все пак, напомних, че навръщане, така или иначе минаваме покрай Северния плаж на Приморско, така че защо да не си направим и плаж. Никой не ми се разсърди. Когато стигнахме до плажната ивица, слънцето вече беше на хоризонта. Легнахме на пясъка по-скоро да си почиваме, ядохме сладолед.
Вечерта като се прибрах изчислих, че сме изминали пеша окло 10 км, включително до Бегликташ и обратно. Аз бях много доволен. Другите, вярвам – също. Разглеждах много внимателно сателитните снимки. Разбрах как сме се изгубили. Но не съжалявах естествено.
... имаше едно междинно отклонение, отбелязано с оранжево
странно съоръжение при междинното отклонение
Така приключва моят разказ. Естествено има още интересни места, които могат да се обходят в този район.
Следващия път бих посетил зал. Зигра, който може да се достигне като се продължи след Бегликташ надолу, при разклонението се държи десния път, слизащ към морето. Предполагам, че левият път ще отведе до зал. Св. Параскева.
А вие?
Е, това е друга бира!
Самотно дърво... и скара!
Пуст плаж
... прекалено пуст
Пеперуди
ablogofadreamer
Още блогове по темата:
ablogofadreamer 