Tag Archive: summer trip


Hi

Just a quick snap of the same pictures but in infrared.

I decided to put them in a separate post in order not to mess with the colour photographs and I hope this will ease those people who are not really  passionate about IR.

ablogofadreamer

Advertisements

Resume: In the prettiests of the Bulgarian mountains – beautiful Rila – I had a summer trip to the Urdina Reka river valley, situated next to the famous Rila’s Seven Lakes where, at this time of the year, people around the world come to take part in the magical Beinsa Douno’s dance – paneurhythmy. It is forbidden to camp or fish in the valley and there isn’t even a colour marking but the pathway is clearly visible. You can’t be lost because of the steap sides of the valley. Only one direction is at your disposal – up.

There are two panoramas hidden among the other pictures. Can you find them?
Ok, well, I didn’t know that it is forbidden to put up your tent in this place. Funny enough I met the park’s guards and they kindly asked me to pull down my tent and explained to me that, however, it is possible to camp, but only in the case where the falling night has caught you on your way, which in particular was exactly my case.

Може би последното яко пътуване за 2011 година – отдавна исках да видя какво се случва там. Първо всичко започва с едно петно на картата. След това петното се размива, разраства се и се превръща в действителност – истински треви и храсти, истински мирис на земя и торф, истинска вода, небе и слънце; пространството се разтяга до безкрай  – там някъде, в онова мъничко петно от картата.

Между Мальовишка река и Седемте езера в Рила има още една долина – тази на Урдина река. Срамежливо скрита между ридовете Калбура и Зелени рид, тук се открива още едно прекрасно място в нашата любима Рила. Пътеката започва от асфалтовия път, който е за х. Вада и е означена с името Ботаническа пътека. След това прекосява оживеното трасе на пътеката  ЦПШ “Мальовица” – Яворова поляна – х. Вада и продължава нагоре от десния бряг на реката (съответно може да се подходи и от ляво на реката, от дъното на самата Яворова поляна – двете пътечки се събират).  В началото е много стръмно – докато не се достигне една тераса, където рекичката прави няколко красиви меандри. Терасите са две – на следващата има една колиба, където може да се пренощува при нужда и желание. Доста по-нагоре, в близост до ез. Триъгълника има още една колиба – именно тя беше отбелязана на моята карта.

Това не е Черната скала, но погледнато в светлината на времето, по което тъкмо изкочих от гората – малко преди залез – спокойно би могла да бъде. Тясна долина с надвиснали скали, където слънцето рано изчезва и късно се показва иззад скалния венец.

Общо взето по тъмно достигнах първата тераска с красивите меандри на реката, където и къмпирах. Бях сам, а звездите се надвесиха над мене. Честно казано, гледайки звездите не ме беше страх – не че през нощта не се шумоля в храстите, точно зад мене… Това е вече на другата сутрин. Студ цяла нощ.

Колко скромно! В природата няма начало. Този бор-бонсай тук е намерил своето място. Днес, както го намирам, изглежда по този начин.

А може би утре ще изглежда така! В ляво, в дъното на снимката се вижда силуета на бреза. На връщане минах малко по различен път и там имаше невероятни брези – много стари, магическа сила струи от тях.

Pure beauty.

Който може да го намери, този вкусен плод е много добра храна (червено френско грозде или касис).

С голям ентусиазъм “нападнах” този водопад – първият, който ми се изпречи. И макар, че слънцето се беше облещило точно отгоре, не му простих няколко снимчици. “Бърза скорост – замрази!”

“Бавна скорост – покажи движението.”

… e, явно има и “средна” скорост…

Посрещат и изпращат. Тази колибка се ползваше от хората, които бяха с кравите. Срещнах се с тях предния ден, когато те слизаха надолу – една от кравите им си беше счупила крака…

А без небе – накъде?

Ето ги и тях – кравите. Крайно време и аз да спра за обяд. Мммммм. Две облачета.

И чемерика – да ви е сладко, ама недейте – отровна е. За това пък става за компреси на главата – да ви израсте косата.

- Муууу,без реклами! / Atom Heart Mother

Малко взема да ми се завива свят от високото – не наистина, но все пак. Спомням си книгата, където двама бодхисатви станали пазачи в една планина и като се изкачвали нагоре, планината била толкова стръмна, че на единия му се струвало, че ще падне назад по гръб. Е, и на мене така в началото… Това отпред е пътеката.

Мога ли да сбъркам гърбавия “нос” на връх Малъовица в далечината?

Кадифе.

A Velvet Landscape.

“И рибар съм, и ловец съм.” “Наздраве!” Ама няма ред.

Cheers!

Под връх Дамга сме. Върволичката от хора, преминаващи през Дамга, в посока към Седемте езера, не секваше.

Най-накрая снимка, не само с голи чукари. (А с малко голи коне.)

At last! Here is a picture with not just bare rocks, but with two naked horses…

… май няма по-високо…

                                        (1)            (2)                  (3)                       (4)

Докато не се изкачиш достатъчно високо, планината изглежда мека като кадифе. Но ние си знаем – “зъбки” на по-заден план. Ушите, Ловница, Злия Зъб, Малъовица. (да ме поправят, ако греша)

The highest one – Malyovitsa Peak.
Ushite, Lovnitsa, Zliya Zab and Malyovitsa Peaks. (from left to right)
Could you imagine what these names mean? Ok, I’ll try to tell you. (Yes, I know that I shouldn’t translate them, but I can’t help doing it.) So, let me just try:
The first name is the easiest one – “Ears”, the second one is delivered from the word “hunt”, the third one means “Vicious Tooth” and lastly but most importantly “Malyovitsa” – sorry, it doesn’t mean anything.
… the devil is in details.

Ез. Триъгълника

Triagalnika Lake
Summer flowers, aka. A Bouquet For You.

Ез. Паницата

Panitsata Lake

Това езеро се намира южно от ез. Паницата и всъщност се оттича в него чрез водопад, но за съжаление не е именувано на моята карта.

Естествено следобяд се събраха облаци и задуха хладен ветрец. Той ме накара да преосмисля първоначалното ми желание да нощувам на тази надморска височина. Макар и през август, кравето масло, което носех, сутринта беше достатъчно твърдо, да е сякаш току-що извадено от хладилника. Бррррррррррр.

Затова пък срещнах Багера и френд, които се занимаваха с “боулдърче” на “камъче” плюс time-lapse photography и други работи. Te останаха да спят на чували край ез. Триъгълника – double бррррррррррр. На другия ден като ги срещнах, разбрах, че студът ги е накарал да слизат и те надолу (по никое време).

Импресии от моята малка градинка.

Impressions from my backyard garden.

Вятърът в градината – моят верен приятел.

(1/3 at f/16, ISO  200)

Исках малко повече от това лилаво петно, затова се възползвах от падащия здрач и полюшващия вятър. Камъкът е отправната точка. Същевременно, нямах голям избор за кадриране, тъй като използвах съседен камък, вместо статив.

A water sprite – here it lives in the well.

Patterned pantyhose are essential for surviving in the wilds.
My second time shelter… and also I had a late supper with some redcurrant, hanging  just right behind me.
Ribes alpinum L.

Ribes alpinum – алпийско френско грозде (касисът е тъмната разновидност – Ribes nigrum).

The next morning, this little fellow came to me and stayed enough for a good few pictures.

Тaзи пеперуда сама долетя и меко казано се разходи по мене,  но ми беше приятно.

‘I was kidnapped by an allien with long fur, big eyes, long limbs and antennae on its head. It took samples from my socks! Help me!’
It didn’t blow entirely my socks off but I was happy enouhg (with the pictures).
‘Thank you and good byе!’

Слизайки надолу, вече в горския пояс, зърнах ей-това растенийце, което нарекох горска красавица. Ще бъда благодарен, ако някой сподели как се казва. Тя се крие.

Черно-бяло макро?

Macro in black and white, anyone?

Huh, the season of raspberries has come plus some protein for a good start!
One hundred year brotherhood.
Well, the story is going to an end. I hope, you’ve enjoyed this journey. May be we’ll meet some day – somewhere in the green, the blue and the shiny…
Good night!
And sweet dreams!

\ablogofadreamer

        Неделя, 19.06.2011 г. Всичко започна така: намислихме да отидем на разходка в Странджа, но понеже беше часове преди лятното Слънцестоене, веднага реших да посетим светилището Бегликташ. Мястото е уникално, намира се в близост до резервата “Ропотамо”; същевременно, вървенето е съвсем малко и е много приятно под дърветата. Като завършек на една лежерна разходка щеше да бъде плаж в следобедните часове на деня.

ropotamo1

by therazora123

Не се наемам да коментирам какво представлява Бегликташ. От позицията ми на съвременен човек, се чувствам толкова отдалечен от хората, построили и използвали това място, че разумът ми не може да даде “разумно” обяснение. Предполагам, че на това място са се извършвали неща, които много хора днес биха отхвърлили категорично. Въпреки това, мястото има притегателна сила.

Другото интересно нещо за което искам да разкажа, е природата около р. Ропотамо. Посещавал съм няколко пъти резервата – единият път беше известната “Разходка с лодка”, а вторият беше една разходка пеша през пролетта, където  гората, изпълнена с жужащи насекоми и цъфнали цветя, наистина ни зареди с енергия.

С такива нагласи се отправих, поне аз, за поредната обилколка, а предполагам, че и другите участници са били накарани да повярват в скромните ми намерения.
Всъщност, нещо отвътре не ми даваше мира всеки път когато съм поглеждал на картата, как се редуват заливи и носове по южното ни черноморие и този тайнствен Маслен нос… поне аз така си мислех, че се нарича ивицата земя; този полуостров който във формата на петзъбец се врязва в морето, между залива Св. Параскева и устието на р. Ропотамо.

Не след дълго шофиране от гр. Бургас, се озовахме на изходната точка – паркинга при Бегликташ. Достигането става през гр. Приморско – веднага след караулката пътят се разделя на три ленти, средната и лявата леко завиват на ляво и там има светофар – държи се средната. Веднага след светофара, отляво има хотели. Вие ще видите хотел “Аркадия” и това е отбивката за Бегликташ и резерват “Ропотамо”. Улицата е “Иглика”, има и табелка, скрита в листата на крайпътно дърво, означаваща тракийското светилище Бегликташ (по пътя има още две подобни табелки). Оттам – само направо (т.е. нагоре), минава се покрай “Гранд хотел Приморско”, Северния плаж, конна база “Перла” и нагоре, нагоре…

Така или иначе разгледахме Бегликташ, правихме си снимки, обядваме (носехме си) под дърветата и бяхме готови за плаж. И как се появи идеята, не да се върнем към Приморско, а да продължим до края на асфалтовия път, който води до устието на река Ропотамо, не знам точно.

Хм, не знам, по-скоро не си спомням със сигурност, но най-вероятно, аз им го предложих, защото асфалтът не свършва до Бегликташ, а продължава по-натам. Трябваше да има нещо (интересно) – не знаех, че това е пътят към резервата.

Добро начало

Сега, какъв е проблемът с резерват “Ропотамо”? Проблемът е, че има грешка. От една страна, хем има невероятни табелки, илюстриращи някои от животните и растенията, които могат да се видят, хем табелите с пътеките са два вида (с различна информация), хем няма абсолютно никаква маркировка по самите пътеки. И това не е мой проблем, само, защото ние се загубихме. При второто ми идване в резервата, ясно видях надпис (по-късно изтрит?), надраскан с химикалка върху една от табелите, относно маршрута “зал. Св. Параскева” – “Не ходете! Опасност от изгубване.”

Вие се намирате тук. - "Опасност от изгубване!"; с малката червена точка е отбелязан Информационен център резерват "Ропотамо"

розово - пътеката до Бегликташ; пътеки 6 и 7 липсват, защото не са проверени; с червена чертичка е отбелязана бариерата

Продължихме по асфалтовия път, който се спуска надолу и всъщност продължи много кратко, тъй като има поставена бариера и по-нататък не може да се продължи с автомобил. Тук има място за паркиране. Това е входът към резервата.

Внимание! Това е резерват – защитена територия, където човешката дейност трябва да е силно ограничена. Човекът е един от милионите видове, които населяват земята, но единственият вид, който отделя неразградими отпадъци в околната среда (и го прави с удоволствие и/или с липса на умисъл). Моля, не изхвърляйте опаковките от вашата храна, вода, цигари, снаксове, кроасани, солети, мокри кърпички и други сред природата. Да, мястото е прекрасно, но ако за пет години минат 20 хиляди души да разгледат резервата и заедно с възхищението си, оставят и 25 хиляди опаковки, вече няма да е толкова прекрасно.

          Време е за виц, по действителен случай:

          “Природозащитник: – Забелязахме, че на вашия покрив има коте покачено – трябва да го спасим! Живущ: – Мда, има, и три нощи не можах да спя от него! Няма ли да е по-добре, хубаво да затворим там, и то само ще си умре. Природозащитник: -Е, няма ли да ви мирише?!..”

Между другото глобата от 5 000 лева съвсем не е шега работа. Не се учудвайте да срещнете гранична полиция в резервата – те имат ключ от бариерата… Отклоняването от пътеките си е на ваша отговорност, нищо, че разрешеният маршрут до залива Св. Параскева не е обозначен с маркировка (поне отклонението да беше!).

Та да продължа с разказа си. От голяма табела разбрахме, че навлизаме в границите на резерват Ропотамо. Видяхме, че има пътеки до устието на реката или до някакво заливче. Взехме решение да си направим плажа не в Приморско, а тук (грешка, плажуването е забранено). Оставихме автомобила край бариерата и всички понечиха да вземат плажни чанти, чадъри и глупости, но нещо ме жегна в главата и аз настоях никой да не взема чанти, за носене в ръце, а само най важното, което да съберем в моята раница. Взехме вода и потеглихме. Върви се около половин километър по асфалт. Има две интересни табели, разказващи за муфлона (вид овца) и елена лопатар и сръндака. Не знаех, че имало отделен вид животно, което се казва сръндак, все си мислех, че сърна е женската на елена и няма рога. То се оказа, че сърна е женската на сръндака (той си има рога), и името е логично, но тогава, как се казва женската на елена лопатар, например? Не мога да си отговоря. Може би пише в Уикипедия.

И стигнахме до “вие се намирате тук” на горната снимка. Сега, както обикновено правя (оправдавам се), да поясня, че въпреки моето настояване да дойдем до тук, всички заедно решихме да изберем пътя за зал. Св. Параскева. На мене лично ми прозвуча по скучно дестинацията “устие на р. Ропотамо” (чувството ми понякога не ме лъже) и дружно поехме отбивката от асфалтовия път.

В резерватите човешката дейност е сведена до минимум. Падналото дърво не се отсртанява.

Много весело потръгна. Само дето се загубихме. Е, нищо лошо не се е случило. Да се изгубиш в средата на лятото на красиво място и да извървиш десет километра, вместо три не е кой знае какво. Единственото неприятно нещо беше, че групата ни беше разнородна и съответно, на някои участници им дойде малко в повече вървенето.

За да не се загубите и вие, реших да разясня къде е отбивката за този вече много известен залив.

отбивката е надясно 50-60 метра след голямата поляна в началото

Ето как изглежда наживо:

отдалече

... и от близо посоката към зал. Св. Параскева

Ние обаче твърдо уверени крачехме по утъпкания път.  Ясно се вижда, че това е пътят вляво; логично. Този маршрут пресича целия ми любим полустров, така че аз водех моите приятели на дълга разходка… без плаж. Нямаше нито изкачвания, нито спускания, само равно трасе. Изневиделица, както вървяхме и говорехме на висок глас, подплашени от нас, се втурнаха отляво две женски на елена лопатар. Какви красиви създания! Истински! При другото ми идване, все ми се привиждаха отнякъде да изкачат полу-човек – полу-елен-лопатар.

В гората беше много приятно – леко прохладно и тихо.

... и много уютно - с естествен килим от мъх.

Вървяхме си безгрижно и най-накрая гората просветна, дърветата се разредиха, чухме шум от вълни и ни замириса на моренце – каква красота:

В далечината - Маслен нос

Пътят, по който през цялото време бяхме следили дири от джип, изведнъж изчезнаха, оставяйки само малко смачкани шишета от минерална вода и една “инкрустирана” в земята кутийка от бира. Продължаваше обаче едва видима пътечка, слизайки вече по-стръмно надолу насред високи треви и малко шубраци. Вятърът ни заблъска. Бяхме излязли на нос. Нямаше никакъв залив. Само сурова красива пустош.

Вятърът вдигаше пръски морска пяна високо до върха на скалите

Сурова красива пустош

Някои от малката ни група бяха с поотмаляли крака, а други - не съвсем.

Трябваше да се връщаме, вече беше следобяд и нямахме време за размотаване, а и освен да запечатаме чувството на самотен недокоснат бряг, не ни оставаше друго.

Навръщане вървяхме с по-стегната походка и по-мълчаливо. Някъде по пътя водата ни свърши. С последни сили се добрахме до автомобила. Бяхме поуморени. Все пак, напомних, че навръщане, така или иначе минаваме покрай Северния плаж на Приморско, така че защо да не си направим и плаж. Никой не ми се разсърди. Когато стигнахме до плажната ивица, слънцето вече беше на хоризонта. Легнахме на пясъка по-скоро да си почиваме, ядохме сладолед.

Вечерта като се прибрах изчислих, че сме изминали пеша окло 10 км, включително до Бегликташ и обратно. Аз бях много доволен. Другите, вярвам – също. Разглеждах много внимателно сателитните снимки. Разбрах как сме се изгубили. Но не съжалявах естествено.

... имаше едно междинно отклонение, отбелязано с оранжево

странно съоръжение при междинното отклонение

Така приключва моят разказ. Естествено има още интересни места, които могат да се обходят в този район.

Следващия път бих посетил зал. Зигра, който може да се достигне като се продължи след Бегликташ надолу, при разклонението се държи десния път, слизащ към морето. Предполагам, че левият път ще отведе до зал. Св. Параскева.

А вие?

Е, това е друга бира!

Самотно дърво... и скара!

Пуст плаж

... прекалено пуст

Пеперуди

ablogofadreamer

Още блогове по темата:

Резерват Ропотамо – с каяк!

Фотоблог на Е. Динев – снимки, GPS координати.